Изгледах част от “творението” и се чувствам леко обезкуражен. След няма и 25 години плахи опити за откъсване от лъжливото наследство на развития соц. изглежда в Бг-то вече върви с пълна сила митологизиране на Тошовия режим.

Според “Последният лов”, бай Тодор е държавник от световен ранг, умел манипулатор на лидерите на СССР в полза на България, управленец от най-висша класа с повече връзки на Запад от Громико и Горби.

Псевдо-документалната комедия е направена в стила на най-мазните слагаческо-подлизурски предавания отпреди 1989 — и съвсем по български. В нея почти липсват факти, подкрепящи тезата на журналистката за Тодор, но за сметка на това има изобилие от драматични исторически кадри, пряко и индиректно позоваване на “авторитети” и купища предположения, които се поднасят като реалност.

На всяка минута се демонстрира поне по една груба логическа грешка — заключения, които не следват от условията, подмяна на тезата, свързване на факти и предположения, без да се казва кое кое е, избирателно подбиране на единични анекдоти, които изглежда като да подкрепят тезата на журналиста и избирателно игнориране на тоновете статистически и исторически матрЯл, които я отричат.

Психологически обаче филмът играе (грубо и по нашенски) по всички струни на българския еснаф, за да се хареса. Хитрият селянин, съсипал държавата няколко пъти за да крепи собственото племе на власт се издига на пиадестала на “световен играч”, въпреки че политиката на неговото правителство създаде на България образа на най-верния лакей на СССР, образ, от който и досега не може да се отърсим. Това сравнение, въпреки че е абсолютно без почва във фактите, вероятно гали слуха на всеки, комуто пасва квалификацията “хитър селянин”.

Драматичните кадри на падането на Берлинската стена и Рейгън и Тачър създават у всеки тошоподобен индивид усещането, че той сам се е докоснал до “тия работи”, въпреки, че в най-добрия случай индивидът само ги е виждал по БНТ с коментар от чичко Филипов. Дори влизането в обединена Европа, което е най-силното отричане на Тошовия режим, се обезценява с фантазиите на журналистката за желанието на Тошо тайно да “обърне България” към Европа.

Слагачеството на моменти дори прекрачва националните граници — смешното ругаене на Горбачов е поклон към тандема, който ругае разпадането на комунистическия лагер със същите думи, а неприкритата виртуална носталгия по режима на соца е ехо на съжалението за кончината на СССР, което Пу изразява при всеки повод.

Най-смешното е, че въпреки титаничните усилия да се лъсне имиджа на Тошо, журналистката се е провалила по блестящ начин. От безспорните факти и документи за режима във филма лъсват три неоспорими заключения за Тошовия управленски гений:

1. Тошовият режим е бил далеч по-неспособен от режимите на другите соц. страни, които са се оправяли и без дотации на нафта.
2. Въпреки огромните (според филма) дотации и огромните доходи от тях, икономиката се срива в момента, в който дотациите спират.
3. Единственият изход, видян от Тошовото управление е заместването на съветските дотации със западни заеми.

Колкото до смехотворните паралели за духовната близост на неукия селянин от Правец и Франз Йозеф Щраус, бих препоръчал на създателите на филма да се запознаят поне бегло с биографиите на двамата.

Бедната българска журналистика изглежда е западнала дотам, че да не може дори една дитирамба да намаже като хората.

След като изтърпях 40 минути от тая помия, само един въпрос продължавата да ме гложди смътно – този жалък опит за реабилитация на Тошо дали е трик, предназачен за консумация от матрЯла или отразява съкровените душевни стремежи на поръчалите го?

Каракачанката на Пу гледа подозрително от най-далечния ъгъл на колибката си и гложди разсеяно голям кокал.

Предишните усилия се издъниха по различни причини. През 2005-та банката ми (една такава с красиво синьо лого) ползваше self-signed сертификат на сайтовете си, та човек не знаеше с банка ли си кореспондира или със системния администратор на интернет доставчика. Дори директорът по IT, с който си говорих по темата, изобщо не разбра къде е ми е проблемът. Нейсе. През 2007-а процедурата за издаване на сертификат отне повече време, отколкото имах на разположение, а през 2009-та се оказа, че нямам нужната комбинация от операционна система/браузър.

Тук е моментът да обясня, че с мен българските банки имат един сериозен проблем — електронните им услуги са ми е необходими най-вече когато съм в чужбина и нямам възможност да наминавам през гишето на всеки 15 минути. Затова, имайки предвид мъките от предишните три години, този път започнах операцията няколко седмици предварително и реших да не си губя времето да чета обяснения, а да експлоатирам знанията и уменията на професионалния екип.

Отидох, разпитах подробно за това какво е необходимо и се прибрах вкъщи със списък:

1. Сключване на няколко договора
2. Само и единствено компютър
3. Само и единствено Windows и 32 битов интернет експлорър
4. Разходка до гишето за регистрация, парола, парола за сертификат (срещу малка сума)
5. Чакане от няколко работни дни
6. Разходка до гишето за получаване
7. Досадна процедура по инсталация
8. Евентуално, ползване. Или поне така се надявах.

За сравнение, процедурата в двете ми банки тук (Шитибанк, клон на Citibank и SMBC) е приблизително еднаква и се състои в обаждане по телефона (е, може и в клона) и получаване на инструкция и малко хардуеър по пощата, без допълнително заплащане. След това ползването е възможно от каквото и да е устройство – телефон, компютър или дори куция браузър в телевизора ми.

Тръгнах решително по точките, приготвих една (виртуална) машина с необходимия софтуеър, подписах договорите, попълних заявленията за сертификати, отбелязах сметка за отчисляване на таксите, изчаках няколко дена разходих се до гишето за получаване на паролите и за последно се осведомих дали това е всичко, което ми трябва за ползване на сметката от чужбина. Да, разбира се, това е всичко, бях осведомен и зачезнах щастливо зад граница. Фаталната грешка беше, че не ми остана време да проверя дали всичко работи както очаквам.

Преди ден-два дойде най-сетне моментът да използвам придобитите с толкова труд пароли за вход, издаване на сертификат и – евентуално – светият Граал на тоз кръстоносен поход, извършването на финансови операции. Първата стъпка, влизане в системата мина успешно. Пуснахме обезопасена виртуална машина с джамци, пуснахме в нея 32-битов експлорър, влязохме.

Йей. Сметки, салдо, баланси. Красота.

Втората стъпка, без която клиентът не може да прави нищо друго е инсталиране на предварително заявен сертификат. Вместо обаче системата да покаже на клиента – ето, тук трябва да цъкнеш, командата е скрита дълбоко в двусмислено означени менюта. “Управление”, след това “Нов сертификат”. Добре де, защо нов? Аз вече съм го заявил, получил съм и парола. Както и да е.

Цъкаме. Вместо да стане нещо, експлоръра казва “извинявайте, обаче тоя сайт иска да отвори нов прозорец”. 5 години след като всички браузъри изпозабраниха т.нар. popups, моята банка все още ги ползва? Окей. Разрешаваме й, по изключение и цъкаме наново. Вместо някаква разбираема и цъкаема формичка с поленце за паролата излиза СТРАНИЦА С ОГРОМЕН ЧЕРВЕН ТЕКСТ, КОЯТО МИ КАЗВА, че понеже моят Windows е Vista или седмица, трябвало да сваля файл с “настройки” и да го “инсталирам”. Ололо.

Файлът съдържа сертификат на банката, който трябва да инсталирам като trusted. Ололо. Добре, преди години, когато браузърите не поддържаха профили това беше риск, но вече технологията е мръднала напред, инсталираме профил, инсталираме сертификат, прескачаме ЧЕРВЕНИЯ ТЕКСТ и успешно получаваме клиентски сертификат. От гледна точка и на банката, и на клиента би трябвало да сме супер-обезопасени. За по-голяма сигурност аз нахлузвам и едни азбестови гащи и влизам в системата. За секунда докато въвеждам потребителско име и парола мяркам някаква опция “активни операции”, но я пропускам. Влизам. Оказва се, че няма менюта за боравене с пари. Явно това се има предвид със загадъчата фраза “активни операции”.

Избираме опцията, натискаме бутона за влизане и … системата пита за парола, получена със SMS. След запознаване с дребния шрифт на т.нар. “Помощ” се оказва, че за работа с банковата сметка през интернет е необходим … мобилен телефон на “български мобилен оператор”. Девойката на гишето, явно смятайки притежаването на подобно устройство за подразбиращо се за всеки българин с банкова сметка е пропуснала да го спомене.

Обаждам се на телефонния номер за обслужване на клиенти на банката, където някаква девойка с гъгнив глас ми обяснява сърдито, че или трябва да имам телефон, или трябва да си гледам работата. Не можело да пратят SMS на номера в чужбина, но можело обаче да дам български телефон на приятел, който да ми кажел временната парола. На резонния ми въпрос кому е нужно това ми се обяснява, че това се прави за “сигурност”. Ахам. Обичам системи, в които сигурността зависи от възможността да се въведе произволен телефонен номер на “приятел”. Без съмнение, подлагането на клиента на мъката да носи вода от девет кладенеца докато се стигне дотам го оправдава.

Как да е – след няколко кратки реплики в няколко програми за интернет чат (криптирани, разбира се) се добирам до телефон и се обаждам пак, за да го регистрирам в системата. Супер безопасната такава. След малко чакане с приятна музика, сърдит господин ми казва, че не може да ми приеме заявката, понеже системата е толкова безопасна, че чак не работи. Временно. “Звъннете пак след час, тогава ще може.” След кратка разправия и молба да ме прехвърлят към някой, от който зависи разрешаването на проблема, системата магически се “оправя”. Не след час, а след минути. Окей, явно съм уцелил нечия обедна почивка. Давам телефона. “Кажете ми и кой е мобилният оператор”. Ех, български банкери, IT специалисти и мобилни оператори, дори и това ли не можете сами, бре?

Влизаме отново в СИСТЕМАТА, в България на неизвестен телефонен номер пристига SMS, байтовете му са сканирани от биоскенери, активирана е сложна поредица от биохимични и електромагнитни процеси в резултат на която паролата се връща на любимата банка и ЕТО ГО МЕНЮТО ЗА ОПЕРАЦИИ.

След кратка борба със загадъчния интерфейс, първото платежно нареждане е готово, бутонът е натиснат и … системата ни уведомява, че не можем да подписваме с тоя електронен подпис. Bummer.

След кратък телефонен разговор с друга, любезна лелка, се оказва, че за да работи “системата” трябва да направя някои малки промени в опциите на браузъра. В частност, иска се да позволя на програми с неясен произход да се изпъляват автоматично от браузъра. След промените, експлоръра ми пищи в червено “НЕ ПРЕПОРЪЧВАМЕ ДА ПОСЕЩАВАТЕ УЕБ САЙТОВЕ В ТАЗИ КОНФИГУРАЦИЯ”. Ололо. Важна е грижата за моята сигурност обаче.

С така конфигурирания компютър – след кански мъки, отворен за всякакви атаки браузър и телефон на “приятел”, въведен с телефонно обаждане при което идентификацията е съдържанието на личната карта – най-после имаме достъп до СИГУРНАТА система на банката.

Е да ви имам “сигурното” интернет банкиране, “удобство” и грижата за клиента.

Към два и половина, докато аз изтичам до София мол за малко мляко, ориз и сапун, веселякът се е качил на бегом до шестия етаж, вероятно с малка стълба и клещи-резачки, кръцнал е кабела ми за мрежа, изкъртил е към 4м скоби – все здраво заковани – с които кабелът беше окачен на стълбищната стена, подал се е до кръста през необезопасен прозорец на почти 12м височина и е дръпнал кабела с все сила само и само да ми направи шоу. Цялата работа я е свършил за около 15 минути, което показва, че разполага с неограничено количество груба сила.

Съседе (или съседке), не ми е ясно каква ти е мотивацията, но ако имаш проблем с кабела – другия път преди да тръгнеш да режеш ми звънни да видим дали не може да го отместим по по-лесен начин. Днес загубих времето на петима човека от компанията на доставчика за нищо – това не е в твой интерес, понеже такава загуба на време само вдига цените на мрежовите услуги на всички

А ако искаш непременно да си правиш майтапи с мрежата на хората, обади се, ще ти дам далеч по-смешни и лесни за изпълнение идеи.

Пробах се да зе оплача на доставчика – ЧЕЗ електро българия ад. ЧЕЗ електро обаче ЧЕЗне – никой не вдига телефона за клиенти, а на сайта за “връзка с клиента” от три дни излиза професионално съобщение за грешка.

ORA-03114: not connected to ORACLE :
Технически проблем. Моля опитайте след малко…

Убава енергетика, ама българска. За какво плащам за ЧЕЗ и защо данъците ми отиват за заплати на ДКЕВР?

Update: проблемът с уракъла се оправи, но … единствената опция, която имам е да се регистрирам за “предизвестия за спиране на тока”. Доколкото разбирам от обясненето, това не включва загадъчните кратки спирания през деня. Смех.

[Slideshow]

Качеството на снимките е също ужасно, молим оплакванията да се насочат към Самсунг.

Тази година “новото” за нас е дреболия – някой е направил ремонт. Обаче как го е направил …

Стените са вапцани с дебел слой латекс, който доста успешно е покрил и цвета, и детайлите на орнаментите, които се виждат по снимките от едно време. Не, че е голяма работа, сега като е боядисано почти не ли личат течовете от покрива. Ако човек не гледа нагоре, де. Върху паната , които обикалят стените в стаите, е намазан дебел слой бяла блажна боя, която е покрила дърворезба, инкрустации, детайли, варак – всичко. След което, поради майсторско нанасяне, се е стекла навсякъде на дебели струпеи и така е изсъхнала.

Металните части по много от вратите и прозорците на стаите из двореца (отляни навремето от бронз, със сложни и красиви релефи) са жестоко изрязани и сменени с железария от китайския битпазар в Илиенци. Останалите тук-таме дупки са запушени с подръчен матрял, примерно капачки от бира. Вратите от инкрустирано дърво са тръкнати уеко (ама съвсем уеко) с шкурка и са “минати” отгоре с евтин лак. Малкото останали от едно време мебели по кабинетите са в окаяно състояние, както и самите кабинети. Разбираемо е – там даже и японци не влизат.

Грижата за експонатите прилича на грижата за сградата. Някой е донесъл голям дървен таван “от къща в Копривщица”. Поради липса на място са го оставили на входа на музейния магазин, за голяма досада на управителя, комуто таванът само пречи. Прав е човекът, плаща си наем за да излага там стока, не да складира дървен матрял на музея.

Нещо не ми се пише повече по темата, затова малко снимки с некои дребни детайли.

И мимоходом да отбележа, че нация, която толко безхаберно се изхожда на остатъците от миналото и културата си нема много бъдеще. Освен в атомната енергетика, разбира се.

In Sofia, feelings were a bit more subdued, and resulted in a small demonstration against the second Bulgarian nuclear plant project.

I agree that there needs to be a LOT more information on the project available to the public, before the project’s merits and risks can be considered seriously. I also believe (a post is coming on the issue), that Bulgaria cannot effectively manage a risky project like Belene if there is no significant shift in public and government approach towards the execution of such a project.

But I am kind of disappointed of the low level of discourse — both the proponents and the opposition have picked sides, and instead of having an argument-based dialog aiming to resolve the issues, scream at each other. Still, maybe there is hope — some of the participants in this demonstration were telling the people present to  go get education on the topic. This is a commendable advice. I hope the people follow it, and make up their own minds.

But, again, it is a difficult job, as there is very little in terms of actual, hard information on the actual project.

Some pictures:

Седесето от вчера: “Ще подкрепяме ГЕРБ само в разумните им предложения”.

Е, имаме поне един кристално ясен казус — това предложение е далеч от разумно. Да плащам на министър на българите в чужбина, който няма да може да си върши работата е разхищение на моите данъци. А че бивш агент, особено обявен такъв, няма да може да направи много за българите в чужбина си e съвсем очевидно.

Никой от потенциалните му партньори няма причина да работи с него сериозно — чуждите власти и гражданите в нормалните държави съвсем резонно ще гледат с повече подозрение на подобен кандидат. За българите в чужбина контактите с администрация, водена от бивша агентурна фигура са също проблематични –  дори и да имам нужда, как да споделя мой проблем навън с някой, за който не знам на коя държава докладва? А какво да отговоря, ако г-н министърът поиска съдействие, след като не знам откъде всъщност идва инициативата и каква е крайната ѝ цел?

Рискове много, потенциал – неясен, особено ако се има предвид колко полза (почти никаква) има от българските посолства за хората, които постоянно живеем в чужбина. Да не говорим, че причината, за назначението е най-вече приятелството с шефа и телевизионно предаване с теми, които мен лично пряко не ме засягат.

СК от днес: “Ще подкрепим праителството”. Предполагам, с отвращение?

Да ви имам и “принципните политики”. Язък ми за гласа на изборите.

хареса ми, прилича на обикновено метро.

с нетърпение чакам момента, в който ще пуснат отсечката под нас и няма да имам нужда от кола в софия.

прибрах се и тъкмо сложих кафеварката, размазах се в моето кресло и се зачудих дали да не извърша грабеж на нечия “интелектуална собственост”, когато се обади моят човек и се разбрахме да се видим — в борисовата градина. преоблякох се, палнах кракомобила и след петнайсетина минути вече обикалях стадиона.

откъм цариградско шосе ехтеше гласът на кирил маричков (запис) и с невъоръжено око се виждаха хора със сини плакати, които сновяха насам-натам пред сцена. ха, пак митинг на сините? я да видим … приготвих се аз за снимки, наместих очилата, погледнах и що да видя — предизборна акция на герб.

[Slideshow]

поснимах, видяхме се с моя човек, хапнахме и се разделихме. тъкмо се прибирам и — изненада — от градинката пред НДК чувам яка дунанма. хвърлих едно око и какво да видя – сцена и на нея надпис “ЗЕЛЕН …” (повече не се виждаше от дърветата). я, викам си, зелените с митинг пред НДК? да видим видяхме — оказа се концерт на кандидат-царското движение, част от „Зеленото турне” на НДСВ.

[Slideshow]

та си мисля, гъста мъгла тегне над софия щом бат’бойко събира хората с кирил маричков, а плешивеца от мадрид и неговите жълти взеха, че позеленяха.